Да спиш с дявола

Повечето хора веднага ще ме обяват за пълно хахо, други ще решат, че сигурно търся внимание, за да разправям подобни небивалици, но знам, че ще има и такива, които ще ми повярват. Именно заради тях реших да споделя преживяното от мен миналото лято…
Аз съм 20-годишна студентка, като всяка година през лятната ваканция заминавам за Бургас, където имам роднини. Отивам, за да изкарам малко парички за обучението си, работейки здраво като сервитьорка в един малък, крайбрежен ресторант на един от известните курорти по Северното ни крайбрежие.
По принцип по-интимните контакти с клиенти са ни строго забранени, но Той беше много по-различен от всички, които се бяха опитвали да ме свалят дотогава. Още от първия миг, в който го зърнах онази вечер, облечен целия в бяло, с елегантен бял бастун и дръжка опсипана с истински диаманти, бях тотално завладяна от тази необикновена личност. Само един поглед с онези негови отровнозелени, магнетични очи, които сякаш успяваха да надникнат до дъното на същността ти, съзирайки душата ти, беше достатъчен, за да ми омекнат колената и таблата да заиграе, както никога преди това не се бе случвало, в разтрепераните ми ръце…!
Беше една от малкото тихи, петъчни вечери. Седеше сам на една от празните маси в дъното и пушеше дълга, кафява папироса със седефено цигаре. Нокътят на малкия му пръст беше израсъл дълъг и много остър, а самия му връх беше с нещо като метален обков. Забелязах го да проблясва, докато се приближавах, за да взема поръчката му. Точно тогава той ме погледна. Другото нещо, което веднага ми направи впечатление беше, че зениците на очите му са вертикални – като на котките, – но в оня миг сметнах, че става въпрос за едни от онези ефектни лещи, които са толкова модерни напоследък. Имаше и брада…
Странно е, изминали са само шест месеца оттогава, но колкото и да се опитвам и напрягам мозъка си, пак не мога да си спомня как точно изглеждаше лицето му – помня само очите и онова полуживотинско, неустоимо привличане,което излъчваше… !
Поръча си пържола “алангле” и я погълна с хищнически апетит, разрязвайки я с малкия си нокът?! Това обаче вместо да ме отврати, още повече засили любопитството ми...
Когато свърши с вечерята, ме повика, за да уредим сметката. Протегна ръка и бих могла да се закълна, че в дланта му нямаше нищо. После изведнъж върху нея изникнаха няколко банкноти. С тях плати вечерята, а на мен остави бакшиш от няколко едри, бляскаво-жълти монети, заявявайки непринудено, че са златни. Не му повярвах, разбира се, но малко по-късно, когато и управителя ги видя и провери, стана ясно, че това наистина е чисто злато. С тези монети можех да платя обучението си за следващите два семестъра… !
Видях го отново чак следващия петък, като през цялата изминала седмица, не бях спряла да мисля за него. Този път беше целия в черно – черен костюм, с черен, кожен елек отдолу и черен бастун с огромен, червен рубин наместо дръжка. Отново си поръча същото и демонстрира добре познатия ми вече, вълчи апетит. Краят обаче беше малко по-различен: не ми остави бакшиш, но ме покани на среща. Странно, сякаш предварително знаех, че това ще се случи и никак не се изненадах. Май даже го бях сънувала предната нощ?! Не можах да си спомня обаче продължението...
Точно в полунощ една разкошна, бяла яхта спря на малкия пристан на ресторанта, а капитана слезе и чинно застана до мостчето, което бяха спуснали от борда. До края на работното ми време оставаха още цели три часа, но елегантният господин в черно извика управителя и размени няколко думи с него, след което се случи невъзможното – шефа ме освободи.
Това беше едно приказно пътешествие в спокойното море на пълна луна. Яхтата следваше “млечнобялата пътека” на отражението й във водата, носейки ни сякаш към вечността, а аз не можех да повярвам, че всичко това ми се случва наяве.
-Простете ме за любопитството, но мисля че още не сте ми казали името си?
-Имена, имена, имена – те не са чак толкова важни… – Усмихна се моят галантен кавалер, разпервайки театрално ръце.
После внимателно постави едната, с отворена длан, под лявата ми гърда и рече:
-По важното е това, тук, душата на човека, с когото си… ! А пък и така, без имена, е по-интересно, не мислиш ли?!
Не, не мислех така, но незнайно защо отговорих точно обратното и след това просто забравих за тази тема…
Той ме заговори за обучението ми, за родителите ми и семейството, като изглеждаше, или поне си даваше вид, на истински заинтригуван. Така, от дума на дума, все повече се чувствах неудържимо привлечена от този загадъчен, невероятно магнетичен и внимателен мъж. И с всяка изминала минута, не, с всяка изминала секунда, сексуалният ми апетит към него се повишаваше. Той просто говореше, но нещо в този глас ме караше цялата да тръпна от възбуда. Подмокрих се без да има явна причина за това… !
-Какво има, скъпа моя? – попита ме загрижено той, защото бях започнала и да се задъхвам.
Незнайно защо, но не повярвах на загрижения му тон…
-Не, нищо… просто… - Наистина не знаех какво да кажа. –Просто тук насред морето… и луната… и този твой глас … -Изтървах се без да искам.
Но тогава именно непознатият ме извади от неловката ситуация, в която бях изпаднала.
-Сигурно те е хванала морската болест, да влезем вътре, там е по-спокойно и бързо ще ти мине.
-Да… да, разбира се, от морската болест е, да влезем вътре… !
Вече в супер луксозния, модернистичен хол на яхтата му, той ме сложи да седна и ми поднесе някаква фосфоресцираща, синя напитка. Увери ме, че тя ще ме освежи и аз я погълнах без да му мисля. Беше наистина приятна на вкус, но след това… След това спомените ми са малко неясни и размити. И точно толкова ужасяващи!
Следващото, което си спомням, е как лежа чисто гола насред огромно легло. Точно над главата ми имаше кръгъл люк и по това предположих, че все още съм на яхтата. Само през него нахлуваше някаква светлина, иначе в каютата-спалня беше тъмно. Тогава съзрях двете зелени, светещи очи, които бавно ме доближаваха от мрака. Кръвта ми се смръзна от страх и понечих да се надигна, но установих, че с изключение на главата, която едва-едва можех да движа, бях като парализирана.
-О, Господи, какво е това!? Помогни ми, Исусе?!
-Той няма да ти помогне! Никой не може да ти помогне!
Тръпки ме побиха от този сатанински глас, а в следващия миг Съществото вече беше върху мен. Усетих зловонния му дъх и съзрях рогата му! Наистина имаше рога на главата си – големи, черни рога! Краката му пък бяха космати, а пенисът направо огромен и здраво надървен!
-НЕ! – изпищях аз, когато го усетих как започва да прониква в утробата ми.
Имах чувството, че ще ме разкъса, но за съжаление, оцелях. После с всеки тласък на този чудовищен член, всеки път, когато ми го набиваше, това адско усещане се повтаряше. И всеки път оцелявах, само за да го изпитам отново и отново! Вече нямах съмнение обаче, че това е Сатир – козел с лице на човек и мъжки фалос! Беше самият Сатана!
-Не, не може да бъде – изхленчих безпомощно – ти не съществуваш! Сигурно сънувам! Това е някакъв проклет кошмар и аз всеки момент ще се събудя… !
-Точно така, продължавай да се самозалъгваш! Знаеш ли кое е най-голямото ми постижение на този свят? Че успях да убедя човечеството, че не съществувам… ХА-ХА-ХА!
Отвратителният му смях е последното нещо, което си спомням от пребиваването си на яхтата. После акостирахме на онзи остров, обгърнат в гъста мъгла, който изникна сякаш от нищото насред морето. Свалиха ме на брега – някой ме носеше, преметната като вързоп, с главата напред, през рамо – и поехме към вътрешността.
Скоро се озовахме пред мрачен, средновековен замък. Островръхите му, каменни кули сякаш се опитваха да прободат пълната луна – онази същата, която преди това намирах за толкова красива, сега ме ужасяваше. Внесоха ме в замъка и слязохме в някакви страховити подземия. Минавахме покрай малки, каменни килии с решетки, пълни с нещастници и от двата пола. Някои бяха ръзпънати голи на кръст, други висяха разчекнати на вериги, спускащи се от тавана, а трети пък просто бяха оковани или вързани за колове. Палачи с черни качулки на главите ги биеха с камшици и ги подлагаха на ужасни мъчения.
Мен също ме вкараха в подобна килия и ме разчекнаха върху един дървен стол, подобен на онова “магаре” при гинеколозите. Бях абсолютно безпомощна… !
Не зная колко време прекарах в полунесвяст на адския стол, губейки отново съзнание и будейки се след това ужасена, но по някое време Той се появи. Този път успях да го зърна целия в пълния му блясък, защото по стените горяха факли, но веднага съжалих за това. Беше повече от страховит. Пристигна до килията ми на четири крака, но малко преди да влезе през вратата, се изправи на два. Вместо пръсти на ръцете и краката си имаше разполовени на две копита, а отзад по пода се влачеше заострена като копие опашка. Явно владееше телекинеза или нещо подобно, защото вратата на килията се затвори след него без да я докосне и без дори да я погледне. Докато се приближаваше към мен, потропвайки с копитата си, с ужас съзрях между задните му, гротескно изкривени крака, да се поклаща чудовищен пенис. Беше черен, с яркочервена глава, голяма колкото юмрук! Не се стърпях и се разкрещях:
-НЕ, не ме доближавай, Сатана, връщай се обратно в ада, откъдето си изпълзял и не ме докосвай… !
Не зная как го правеше, но в единия момент беше на два метра от мен, а в следващия вече стоеше надвесен отгоре ми и ужасяващите му, зелени очи с обърнати зеници ме гледаха втренчено, прогаряйки сякаш дупки направо в душата ми.
-Стой спокойно, рожбо, имам само още мъничко работа с теб! – Рече изчадието и ми показа езика си. Беше дълъг и раздвоен като на влечуго!
Отново се ракрещях, но смехът му отекна като от уредба в стените, заглушавайки жалките звуци, които издавах. Цялото ми тяло завибрира, а той проникна в путката ми с оня отвратителен и до болка познат ми вече, израстък!
Срамувам се да си го призная, но след първоначалния ужас, който изпитах в студената килия, болката и всяко друго неприятно усещане изчезнаха. Нещо повече дори, почувствах как някъде от дълбините на съществото ми, в слабините ми, се надига нечовешка, свирепа възбуда! И внезапно грозното същество върху мен вече не беше толкова отблъскващо, а острата му миризма пълнеше сетивата ми с неимоверна наслада. Отново се разкрещях, но този път това бяха крясъци и викове на екстаз, на върховна възбуда. Оттук насетне върших неща, от които ще се срамуам докато съм жива, дори случилото се да не е било истина, а просто отвратителен кошмар, макар вече да зная, че не е така.
Сатирът ме развърза и двамата продължихме сношението на пода, в “кучешката” поза. За него тя беше най-удобна, а аз бях готова на всичко, за да удължа още повече удоволствието, с което ме даряваше гигантския му пенис. Имам спомени как го духам до бездихание и как се сношаваме след това, отново и отново, във всевъзможни пози. Самият край обаче отново ми се губи… !
Когато за пореден път дойдох на себе си, вече бях в леглото си в квартирата, която обитавах и която беше точно до ресторанта. Часът беше седем сутринта и всичко навеждаше на мисълта, че просто наистина съм имала лош кошмар. По тялото и гениталиите ми нямаше никакви следи от гигантски пениси с главички, големи колкото юмрук и този факт окончателно ме убеди, че съм сънувала…
Половин година по-късно обаче, вече отдавна се бях прибрала в София, се случи нещо невероятно. Мензисът ми закъсняваше трети месец, макар да нямаше причини за това и отидох на гинеколог да се прегледам. През последните седем-осем месеца не бях имала полов контакт с мъж и бях убедена, че става въпрос за някакво заболяване. Оказа се обаче, че съм бременна!
Изведнъж, както лежах на “магарето” с разтворени бедра, се сетих за оня сън и дървения стол в подземието! Не, не можеше да бъде, та това беше просто един лош кошмар! Или може би не?! Точно в този миг в съзнанието ми изплува дрезгавия шепот на Съществото, Сатирът и думите му: “Моето най-голямо постижение на този свят е, че успях да накарам хората да повярват, че не съществувам в действителност… !”