Турнирът на съпрузите

Какво ли пък знаем за нашите предци?
Запитвате ли се, ако някога ви остава време?
Да ви кажа правичко, нищичко не проумяваме за техния истинския им живот!
Четем, че и препрочитаме само за войни безконечни, за походи разни по чуждите царства и държави, за множество кървави и люти битки, а любовта и сладостта, а ласките на обикновените хора, къде са описани, от кого са разказани?!
Няма ги.
Как са живели хората, как са отглеждали децата си, как са се любили, как са умирали, такива нещица смятат се от летописците за дребни и никому ненужни. И поради това се премълчават!
А това е историята ни! Тук е спотаена цялата истина за нас самите, от която единствено можем да проумеем защо сме такива, каквито сме!
И макар да се премълчава, макар да се прикрива, нея все пак я има – в приказките, в песните. Става така, че прогонена от книгите, липсваща в учебниците, истината за нас самите е скътана дълбоко в душите ни. И ако имате очи ще я видите, ако имате уши ще я чуете, ако имате разум ще я разберете!
Янка беше от тези жени, за които се мълви единствено вечер, на светлината тайнствена на припукващите въглени в огнището.
Историята на тази жена, си имаше своята предистория, да я назовем, както правят дълбокомислените – първопричина.
Защото, някога, в началото на времето, сложиха се така пагубно нещата, та постепенно хората решиха, че на един мъж по една жена законна се полага. И обратното.
От такава една наредба всички страдаха – и мъжете, и жените, но не си го признаваха.
Как да го изречеш, като веднага ще ти се присмеят.
Ще те прокълнат, ще те освиркат, ще те подкарат, ако си жена, покачена на магарето с лице към опашката и ще те замерят с развалени яйца, с презрели домати. Ако си мъж, през девет села в десето ще те натирят!
Българинът, както си му е в природата, си мълчеше и хитричко, ама тайничко, заобикаляше наредбата и освен с жената се обзавеждал и с любовница. И тъй течеше си животът за мъжа, кротичко, уж овчедушно, въпреки че хич не беше така.
Но и българката не се примиряваше с една такава наредба.
И Янка, бедното сираче, тъй нареди си нещата, че всички ахнаха в захлас и удивление, че и от завист превелика, дето все ни яде нас, българите. Тя на нас ни е майката, тя ни е и бащата.
Реши Янка да се омъжи за Живко, ама тайно искаше да го направи.
И рече на своя любим:
– Живко, ние с тебе пак ще сме си мъж и жена, законни съпруг и съпруга, ама бива ли хората непременно да го знаят?
– Че защо пък?! И как пък инак?! – смаяно попита Живко.
Досега такова чудо той не беше чувал – хем да се женен, а хората пък хич да не го знаят.
– Тъй ще е по-добре и за двамата. Нека си натрупаме парици, пък после и това ще стане. Ще го разгласим пред всички нашето венчило. Пък и нали пред Господ ще сме се заклели? – говореше загадъчно Янка и прегръщаше страстно Живко.
Щом един мъж се окаже в обятията на жена, той веднага загубва си ума, кой от нас не го е преживявал?
И съгласи се Живко, ожениха се тайно в един православен манастир, в една българска планина, далеч-далеч от селото им.
Затвориха се младоженците в прихлупената къщица на Янка, прекараха си тайно цял един сладък, меден месец. Не, сякаш беше цял век!
Но месецът отмина и Янка рече на Живко:
– Сега отиди на гурбет, мили ми съпруже! Печели пари в чужбина, защото там хората не са така завистливи като тукашните, пък аз ще въртя имота. Нали разбираш, че за бедняци като нас, то друг изход просто няма…
Тъй му говореше Янка три нощи подред и накрая Живко повярва, че пътят единствено е този.
С кого от нас не се е случвало? Кой мъж не би се съгласил с жената, която всяка своя дума запечатва с нежна целувка по разни, но пък винаги прекрасни, места?
Сбогува се Живко с голяма мъка със своята млада невеста и тръгна.
Премина той през Влашко, застоя се при българите там и доизучи занаята на градинаря, а сетне се прехвърли и се установи край града Виена, столицата на славната тогава империя на австрийците.
Запретна си ръкавите българинът и бързо напечели добри пари. С кървава пот натрупа едно наистина огромно богатство.
Австрийците в чудо се видяха с такава една дива хала – оказа се, че от земите, които стояха от памтивека запустели, може да се печели чисто злато. Превърна Живко в градини толкова изоставени места, за които никой дотогава не беше претендирал. Австрийците цъкаха удивено с език и сладко-сладко хрупкаха българския зеленчук.
Една нощ Живко не издържа на раздялата, събра всичките спечелени пари и препусна като луд при своята тайна съпруга. Стигна той при нея и прекараха втория си сладък, меден месец.
Накрая парите останаха при Янка, а Живко се завърна в своите зеленчукови градини край Виена. Не бяха още достатъчно имотни, за да се огласи бракът им, тъй успя да го убеди Янка.
Живко й повярва. И как да не го направи, като го убеждаваше тя с хищните си устни, с парещата си гръд и със силата на белите си бедра.
Замина Живко, направо полетя към Виена.
Янка, сама-самичка остана.
Че коя жена може да издържи без мъж, кажете ми?
Няма такава жена.
И Янка бързо си избра един ерген – хубав, строен мъж. Той пък се казваше Енчо, зидаше къщи, строеше православни черкви, чудни мостове над реките и белокаменни пеещи чешми. Такъв мъж като него рядко се ражда по нашата земя хубава и китна, даже тогава, когато е била тъй многолюдна.
Енчо беше на възраст такава, че си имаше вече твърдо установени навици – където ходи все намира по една женичка драга, палавница, шавлива – тук вдовица, там момиче, другаде и двете.
И ергенуването не му тежеше, животът му беше една забава, докато попадна в ръчиците умели на Янка.
Как го уплете тази женица, умът ми не го побира.
Но го направи!
Чел съм, това си го признавам, много чуждоземни книги за законите на любовното изкуство. И установих, че в тях се описват само трохите от богатата трапеза, които българската жена на любимия си мъж предлага.
Достатъчно е да се разкаже само вкратце, как Янка съблазни Енчо, а той вече беше познал прелестите на десетки жени преди нея – гъркини и туркини, арменки и еврейки, сръбкини и албанки, даже французойки и англичанки, персийки и африканки, дори и една руска княгиня от Санкт Петербург.
Да, но Янка поведе Енчо по пътеката на невиждани дотогава от него райски наслади. Тя владееше изкуството да топи мъжа между пръстите си, да му отнема силите с устните си, даже и с мишниците си, ако реши, дори и със стъпалата на краката си.
Тя го водеше така изкусно, че часове не стихваше играта им, а на Енчо му се струваше все едно, че едва сега започва. С такава жена всеки мъж се чувства неуморен, сякаш е сътворен от желязо, и е велик любовник. Но пък когато пожелаваше, само с една-единствена ласка отприщваше бента на насладата му. Разполагаше с неизчерпаемо богатство от идеи, за да го подлудява – даже с косите си го завързваше към стълба на мъченията сладки. Янка знаеше прекрасно една рецепта, която има в ума си всяка една истинска жена – че в любовта е позволено всичко. Че няма частица от тялото на жената, която да не може да послужи, за да понесеш любимия право към звездите.
Така Енчо опознаваше тялото на тази жена, което му напомняше все повече небето.
Когато опознаем изцяло и до края небосвода, тогава ще можем да речем, че знаем всичко за една-единствена макар, българска жена!
Така разбра Енчо засрамен, че и самия себе си не познава – и удивено се взираше в това, което притежаваше, без за миг дори дотогава да заподозре, че всяка негова фибра може да служи като инструмент за наслади безконечни, направо вечни.
Ах, не са достатъчни и сто живота една жена, за да опознаеш, нито пък тя тебе, тъй изплака в душата си майсторът прочут на църкви, къщи, чешми и мостове.
Такава златоносна мина като Енчо е хубаво да притежавам, потриваше ръчички умницата.
И втори таен брак сключи Янка, а след месеца меден тя изпрати втория си съпруг направо в Цариград, столицата на османската империя, която тогава се разпростираше в Европа, Азия и Африка.
Там, в бившия град на василевсите, пашите и везирите строяха такива дворци, каквито никъде другаде не се въздигаха.
И тъй заживя Янка с двама мъже.
Живко прекарваше зимата, кажи-речи цялата, при нея, а Енчо – два месеца през късната златна любвеобилна есен.
Двамата мъже бяха истински щастливи с тайната си съпруга.
Не подозираха, че Янка е обща за двамата.
Работеха като живи дяволи, ама знаеха, че ги очакват такива мигове в постелята, че си заслужаваше да търпят странностите и потайностите на своята съпруга.
Янка неуморно трупаше парите, събираше ги най-редовно от двамата си мъже. Енчо й съгради такъв чифлик с къща на три етажа, че шапката ти падаше, ако поискаш цялата да я обхванеш с поглед.
Такава къща в цялата околия нямаше.
Как я беше заплатила, като е сама жена? С какви пари, чии? Имаше тука нещо необяснимо и зловещо. Дали пък Янка не е магьосница зла, коварна и опасна, а?
Хората поклащаха замислено глави и страхливо заобикаляха отдалече дома на Янка. И никого не виждаха да влиза и да излиза, все сама си стоеше, а ставаше от ден на ден все по-хубава, красотата й беше вече нетърпима.
И шепнеха си хората една мъдрост или глупост, сами си го преценете, защото така изричаха: “Толкова хубост, не е на хубаво, не е!”
Българите винаги са се плашели от красотата, знайно е. Защото красотата нови закони сътворява,
красотата семействата взривява,
красотата състояния поглъща,
ей тъй, на една само хапка.
Хубостта на жената душите на мъжете преобръща – светеца прави безпътен, а силния превръща в нищожество.
Ненаситна на мъже и пари, и имоти – такава беше тази Янка, българката от Родопите, живееше й се свободно, имотно и охолно, сякаш беше принцеса, без баща й да е цар... Как става тази работа?
Не е тя жена, не е, шепнеха българи, турци и помаци. Дали пък не е самодива? И плюеха в пазвите си хората ужасено, краката им се подкосяваха щом я съзираха, макар и отдалече.
Яхаше белия си кон и летеше по баирите – самичка, боже! И нито пушка, нито пищов в ръката си държеше. Разчиташе единствено на бронята на красотата си.
– Не бива тъй да ходиш, чедо, – укоряваха я старците – белобрадите столетници – щом при тях на чешмата поспираше Янка, а конят й риеше, цвилеше издигнал глава към небето, сякаш говореше с някакъв Бог на конете и му се кланяше, като го съзреше.
– От какво може да я е страх една жена като мене?! – смееше се Янка, слизаше от жребеца, а той застиваше като паметник. Тя пътьом разпускаше косите си, привеждаше се над чучура на чешмата и плискаше лицето си с шепи ледено студена вода.
– Хора всякакви пъплят из планинските пътеки – говореха старците и се оглеждаха със страх към планинските върхове, увиснали заплашително, сякаш всеки миг ще се срутят.
– От жени не ме е страх! – казваше спокойно Янка.
И сетне разгръщаше кенарената си бяла риза, обливаше с вода гърдите си, а старците хлъцваха, онемяваха и се вкаменяваха.
– Е, от какво да се страхувам? Кой мъж няма да ме погали? – питаше ги Янка.
– Ами то… не може тъй! – бъбреше някой, докато другите му се смееха.
– Че защо пък да не бива?! Жената е като реката! Потопи се в нея мъжът, а после следа няма! Не е ли тъй, мъдри мои старци?! – изричаше развеселена Янка.
– Тъй е, Янке, тъй! – повтаряха много пъти хорово старците.
И с погледи я изгаряха, протягаха си ръцете към младото кипящо като вино нейно тяло.
И тя ги допускаше да я докосват на воля, колкото си искат.
Галеха я хищно старците, а тя си отпочиваше, полегнала уморена на тревата. Сетне пак се мяташе на белия си жребец и политаше към дивите планински чукари, все нагоре, сякаш се врязваше в небесата.
И колко често като вдигнеха поглед хората от Родопите виждаха я като бяла птица, полетяла ей там нейде между скалите, сякаш се носеше по небето.
Къпеше се по изворите на планината чисто гола Янка, а овчарите подивяваха по скалите да се взират в нея, някои даже полудяваха. Други пък тя ощастливяваше и те се превръщаха в нейни покорни роби – до живот и завинаги забравяха жените си.
Така живееше си Янка с двама съпрузи и с мнозина други мъже, които прелитаха през живота й, вкусваха от медовината й.
А двамата й съпрузи бяха наистина щастливи.
Единият строеше джамии и дворци в Стамбул, а другият хранеше цели квартали във Виена с люти чушки и домати, зелки и краставици, патладжан и лук.
Но, по играта на Съдбата или пък го е сторил Дяволът от завист, стана така, че срещнаха се двамата съпрузи на Янка.
Енчо пътуваше да поръчва някакво специално цветно стъкло за харема на султана, а пък Живко се прибираше за месеците сладки при Янка.
И срещнаха се тези двама мъже, и се заинтересуваха един от друг, защото в хана по-знатни от тях нямаше.
Седнаха на една маса и от приказка на приказка, ей тъй в мъжката раздумка, разбраха един от друг, че са женени за една и съща жена.
– Ама как така?! – възкликна Енчо, строителят, пред който се кланяха паши и бейове, а на везирите беше любимец скъп.
– И аз не мога да го разбера, човече! – изпъшка жално Живко, търговецът, който снабдяваше със зеленчуци не само дворецът на императрица Мария-Терезия, но и цялата австрийска армия.
И двамата едновременно изкараха брачните си свидетелства, издадени им от два различни манастира.
И на двата листа пишеше, че Янка е съпруга на всеки един от тях.
– Пък аз си мислех, че съм единствен мъж на жена си – изплака Енчо, човекът, който беше построил безчет джамии и дворци, чешми и магазини, кръчми и мостове.
– Същото си мислех и аз – поклати тъжно глава Живко, човекът, който познаваше лично цялото австрийско императорско семейство.
– И какво ще правим сега, съдружнико? – запита Живко, делово, по търговски. И намери сили да се пошегува даже: – То ние с тебе сме съдружници в предприятието на Янка! Даже сме нещо като роднини като че ли...
– Да отидем при нея – предложи по български импулсивно Енчо.
И стигнаха двамата едновременно при Янка.
Тя като ги видя, с нищо не се издаде, че е жена законна и на двамата мъже.
Приготви трапезата, както от една съпруга се изисква и седнаха тримата край масата.
– Защо го направи? – не издържа Живко и направо я попита.
– Да – подкрепи го буйно Енчо. – Кажи ни! Веднага го направи!
– Защото не мога да приема само на един мъж да принадлежа. И ако искате мога да ви го докажа, че не трябва да е така.
– Как?! – завика сприхаво Живко.
– Кажи! – кресна Енчо и по масата с юмрук тресна. Бъклицата, недокосната, подскочи, наклони се и от нея се изля струйка червено вино.
– Причината не е в мене, а във вас, мои милички мъже!
Така обясни Янка и облегната се на стената, наслаждаваше се на гледката.
Какво представляват двама объркани мъже, пред една жена, която любят?!
Тъжна картинка.
– Ами!? – обиди се Живко.
– Че как така?! – попита смутено Енчо.
– Ами така. Хайде, сега хвърлете жребий – на кой от вас през нощта да принадлежа, на кой пък – през деня. Започваме и да видим като какво ще да се случи, а?!
Съгласиха се мъжете, толкова силна и властна беше магията на Янка.
Защото да накараш двама мъже да те делят един пред друг, един след друг, трябва да имаш сила нечута и невиждана.
Съгласно хвърления жребий на Енчо се падна да бъде през нощта с жена си, а през деня тя на Живко трябваше да принадлежи.
Започна играта и продължи девет жарки дни и нощи.
През деня Енчо си почиваше, а през нощта се хвърляше устремно в атака.
Живко пък цяла нощ хъркаше изтощен, а рано сутринта се мяташе като изгладнял вълк в леглото при Янка.
Уж почиваха двамата мъже, ама силите им с всеки изминат ден се изцеждаха.
Янка пък сякаш придобиваше все нова и нова мощ.
Ставаше жената още по-красива, още по-страстна, още по-нежна, даже, като че ли, сякаш се подмладяваше.
И Енчо на десетата нощ не отиде при жена си Янка, Живко пък се скри все едно в миша дупка.
Тъй дезертираха безславно двамата мъже от своята съпруга.
Това беше миг ужасен и позорен за българския мъжки род.
На другия ден отново седнаха тримата на богатата трапеза, приготвена от общата им съпруга.
Разположи се Янка като една царица, а Енчо и Живко наведоха засрамено главите си, направо се спотайваха като крадци.
Отсипа им щедро вино съпругата в глинените чаши и рече им строго:
– Пийте! Виното дава сила на мъжете!
Пресушиха двамата мъже чашите си отчаяно. Сипа им отново Янка, тяхната съпруга, и кротко попита:
– Сега разбрахте ли, защо сте ми нужни и двамата?
Двамата мъже мълчаха и свеждаха още по-ниско главите си.
Такива мигове на никой мъж не пожелавам да се случват, дано Бог ме чуе, дано!
– Сега отговорете ми, ама честно! Усетихте ли някаква разлика в мене, като се сменяхте през дванайсет часа?
Пак мълчаха притеснено опозорените мъже.
Отпиваха виното, а съпругата им, общата, сипваше грижовно отново и отново в чашите.
– Сега решете като какво да правите – отсече Янка.
И стана от масата.
Остави ги сами на богатата, недокосната трапеза.
Двамата мъже дълго въздишаха, взираха се един в друг и накрая се разбраха – нищо не трябва да се променя. Янка, решиха те, постъпила е твърде правилно и мъдро. Повикаха своята съпруга и й казаха своето решение – нищо да не се променя.
Янка прегърна и двамата мъже, прости им за всички лоши мисли спрямо нея.
И продължиха така да си живеят тримата.
Една жена пък с двама законни мъже. А за овчарите, за хайдутите, за търговците, преминаващи през планината, за тях никой дума не обелваше. Мълчаха двамата съпрузи, защото знаеха, че колкото и да са мъжете в живота на една жена, те никога не стигат.

Така и до днес, отидете ли в Родопите, поседнете ли при стара, побеляла баба или мъж-столетник, те ще ви разправят за Янка, жената с двамата мъже.
На някой днес такава една наредба ще се стори дива, а може и тя такава да е, но за кои? За мъжете и жените, които напомнят кучета, дето не могат да изядат кокала, но ръмжат и цялата си енергия влагат само да го опазят.
Такива приказки дяволити съхраняват хората в своята памет.
И дали те не са по-истинската ни, по-вярната наша история?
Защото царе всякакви е имало, войни колкото си щеш са преобразявали българките във вдовици, а хората са съхранили в душите си спомена за такава една странна съпруга с двама законни съпрузи.
А дали паметта човешката не спотаява в себе си единствено само истините, без които не можем? Дали пък те не са нашите рецепти за оцеляване?
Тази ще да е навярно и причината за изпозабравените пълководци и стратези, за хански и царски министри, за боляри, за князе и княгини, за царкини и болярски щерки...
За това пък далече-далече, от глъбините на времето, един глас нежен толкова века, непрестанно все ни нашепва – ей, вие, мъжете, разберете и го приемете – тайната на жената е, че никога един мъж не й стига! Само тази билка горчива, когато изпиете, ще бъдете безметежно щастливи.