Случила на мъжко


    Автор: anonymous
Публикуван на: 08.02.2012




Имаше едно време един поп Кръстан, той беше проповедник строг и безпощаден, следеше за реда даже и по къщите. Преследваше неуморно всички грехове, а те в едно някогашно, пък и в едно днешно, българско село винаги са повече и от мухите, даже и то въшките.
Нашите хора си търпяха – не се подиграваха открито на такъв един човек, те не се противяха направо на нито една сила, откъдето и да идеше тя, с както и да се задаваше. Знаеха, тука, по тази земя всеки идва и си заминава, само българинът устоява и остава.
Защото двойнствен си е нашенецът – той няма да застане насреща ти и да спори, да говори, да отрича, камо ли пък да се бори, не дай си Боже пък да се съпротивлява с оръжие в ръка. Ще мълчи българинът, ще кима, ще се съгласява, ами да, той непременно даже и пламенно ще одобрява. И дори колкото повече е несъгласието в душата му, толкова по-бурно ще изразява българинът своето съгласие, по-ниско и покорно ще свежда глава.
Инак, неуморно, тайничко, знае се, нашенецът ще направи това, което е решил за право и разумно. Затуй всяка една работа, подета по нашите земи, в крайна сметка се саморазтурва сякаш от само себе си. Ама само външно е така, а инак причината е в нашите хора – те тайно са рушали, тихичко са разтуряли, макар и със страх в душите, кискали са се само в нощите, под чергата, когато и булката дълбоко и блажено е заспала...
Лошотията ли е в кръвта ни, или пък характерчето ни е такова, знаеш ли и как да го разбереш, като мълчаливи са ни хората? Така-така от памтивека, българите се спасяват и ако не друго, то поне оцеляват!
Такъв ни е народът.
За да оцелява, все пак, българинът винаги хитричко увърта, умело шикалкави, непрекъснато лъже, страстно лицемери. И става тъй – поради начина, по който води си борбата, той всичко усложнява.
Вярно е, че нашенецът честичко и побеждава, но, уви, не си дава сметка за цената на извоюваната си победа. А тя е такава, че никога не си заслужава да я имаш. За българина загубата така винаги се превръща в победа. И обратно. Живеем си в един напълно преобърнат свят.
Селяните не воюваха със своя честолюбив поп Кръстан, а го приеха такъв, какъвто им се беше паднал. Късметът ни такъв е, усмихваха се уж някак глуповато те, и си го търпяха.
Случил беше на попадия поп Кръстан, пък тя хубава и кротка като кошута. С едни големи, тъжни и винаги замислени, някак си, очи беше Милена, с една прелестна и топла усмивка, услажда ти душата, щом я видиш. И е някак крехка, чуплива, толкова красива. С устни полуотворени. Всичко някак си тласкаше те към мисълта, че е вечно жадна. За какво? Дяволът само може да го знае, мърмореха объркано мъжете, усещаха и те мощен прилив на жажда, пресягаха към чашите с ракията, така искаха да изгасят лумващите огньове в обезпокоените си уж незнайно от какво души.
И най-вече попът не се прочу с лоша слава като повечето си събратя – изповядваше булките, без да пипа под полите им, а към момите беше безпощаден и дори необичайно строг. Държеше младоженките от селото да ходят непременно девствени под венчило! Е, те си правеха, каквото щат, сиреч, каквото кръвта им млада повелява.
Знайно е какво беше то, има ли смисъл да се разгласява на мегдана?
Но пък този поп Кръстан беше толкова много строг и чист, че даже Бог му се разсърди, ами да, смигаха селяците!
Прекалените светци нали знаете какво ги сполетява по нашата земя, питаха?
Нищо все пак не се случи на попа. Този път възмездието се стовари върху попадията Милена!
Случката стана с нея!
Значи попът Кръстан си беше добричък мъж, както и да го оглеждаш – порядъчен, спазваше стриктно буквата на старите нашенски завети.
Задоволяваше се единствено и само с жена си, а тя – с него.
Да, ама един наш съселянин, Янаки, реши, че никак не е зле да опита вкуса на попадията Милена.
Знаете как е – щом нашенецът нещо си реши, той ще го направи, дори ако трябва планини и гори надлъж-нашир да изходи. Мислеше трескаво Янаки, премисляше по цели дни и нощи, все това си правеше. На сърцето му легна Милена и нямаше отърване от нея. Не че жена си не харесваше, даже напротив! В душата на истинския мъж винаги има място за още една жена, която все така да си обича до полуда – страстно и безстрашно! Измишльотини са твърденията несвестни, че когато мъжът обичал, той трябвало една-единствена жена да люби! Как да е истина това, питаше се Янаки, като има толкова много красота по тази наша земя?! Всяка една жена мъжът обича различно, така че какво ще пречи да люби две, а защо не и три, въздишаше тайничко Янаки. И мислеше той, премисляше какво ли не – правеше го вечер, докато другите спят, вършеше го и денем, като присядаше скрит в обора, все ума си блъскаше как да стигне до сърцето на Милена, как?
Най-накрая хитричко намигна, плесна се развеселен по коленете, сякаш с Дявола ще се боричка!
Още същата вечер нашенецът Янаки замислено изрече на жена си:
– Що пък да не взема да отида на гурбетец, а? Нещичко да припечеля и през тази люта зима, дето се задава? А ти какво ще кажеш, мила ми съпруго, ще ми разрешиш ли, ще ми позволиш ли?
На жената винаги едното й око е в парите, пък тачи тя и свободата си. Какво по-хубаво от това, хем мъжът ти да го няма, а и парички на всичкото отгоре да ти донесе. Тя от доста време внимателно и подозрително наблюдаваше вечно замисления си съпруг и сега едва разбра, тайната й се разкри – че той мислел как имота им да умножава, а не както тя беше започнала да си въобразява, че друга жена му е влязла в главата.
Съгласи се жената, даже се разхлипа уж от мъката поради предстоящата раздяла. Е, Янаки умело я приласка, веднъж, после втори път и тя доволна, уморена заспа като заклана.
На другата сутрин, мъжът й, този наш хитрец Янаки, потегли към Пловдив, а оттам трябваше да гони Цариград, най-големият тогава град в света.
Като излезе от селото и се шмугна в кошарите, а от там, след по-малко от час излезе една жена, бременна, горката.
И едва-едва ходи, право към селото иде, клатушка се като пате.
Отседна бременната жена в къщата насред мегдана, съседна на поповата. Стопанинът й Стефан, разказа още същия ден пред всички в механата, че неочаквано довтасала жена от родата, вдовица била горката, тука иска да роди, че живеела си сам-самица, ей горе, там в планинските колиби. Тази жена, както може и да се досещате, както и по-късно разбрахме, бил нашият Янаки, ловджията на женски прелести, подгонен от страстта си към попадията Милена.
Залости се Янаки, лежа ден, сетне втори. Главата си не подаваше той навън, само надигаше бъклицата с виното, похапваше сладко-сладко от сланинката и най-търпеливичко си чакаше. До него Стефан се хилеше, ръчиците си потриваше развеселен, като знаеше какво приключение опасно и прекрасно ще последва.
Има такива хора като Стефан, дето умират да се наслаждават на това, което правят другите. Той може и да го повтори, ама първо трябва да го види, да се убеди, че става, после такъв човек спиране няма. Говореха си двамата мъже, разказваха си даже приказки, от ония, сочните, сладките, потайните, дето в присъствието на женско общество упорито се премълчават. Правеха го, докато изчакваха, че трябваше да мине известно време.
И ето че един ден запъшка жалостно нашият Янаки – дошло му, значи, времето да ражда.
Жената на Стефан затича притеснена при попадията Милена и й каза задъхана:
– Роднината на мъжа ми, горката женица, дойде й времето да ражда! Ще ли й го изродиш детето, Милено?
– Че как няма да отиде?! – плесна с белите си ръце поп Кръстан и вдигна очи от Библията. – Тръгвай, Милено, веднага ставай!
Попадията беше известна не само в селото, а и в цялата околност, с умението си най-изкусно бебетата да изражда.
И хукна попадията Милена, то какво толкова има и да бяга, трябва само да премине през комшулука.
И жената на Стефан се засуети да претопля водата, да подготвя чисти кърпи и прани чаршафи, да търси туй-онуй, насам-натам да се щура.
То не е шега работа да се ражда, ей!
А Милена, попадията, влезе бързо при нашия човек, с една дума – при родилката.
И докато разбере какво точно става – озова се в леглото.
Тя беше паникьосана от изненада. Попадията, вместо да види стенеща от болките жена, усети
яка,
крепка,
мощна,
пулсираща,
мъжка сила.
И до младото й тяло вече беше допряно копието мъжко, а това не може нито една жена да не усети, даже и когато много се страхува.
Все пак тя успя временно съпружеското си достойнство да защити, като завика ужасена:
– Мъжко! Мъжко!
Попът, който дотърча подир попадията и приседна заедно със Стефан на отрупаната с ядене и пиене маса, доволен се обади от съседната стая:
– Златни ти ръчиците, жено-о! Нека Бог да го благослови, чадото-о, новороденото-о!
– Нека, нека! – ухили се широко, щастливо и Стефан, чашата веднага обърна.
Миг преди Янаки да прободе с копието си попадията, тя все пак, успя още веднъж отчаяно да се провикне:
– Попе-е-е! Мъжко, бре! Мъжко-о-о-о!
– Добре, добре! Ти това изкуство го умееш! И шавай, шавай, че по-скоро да го видим!
А Янаки вече я пробождаше и попадията, след първата уплаха и пълна изненада, започна наистина да шава, правеше го първо проучвателно, както всяка една жена разузнава. Разбра, че си заслужава и се включи в играта страстно и умело.
Ще кажете – а как така не се страхувала от своя съпруг и проповедник строг, нали само една стена ги деляла?! Колко ще сте наивни, ако така ме попитате!
Всяка една жена е готова да го прави всякога, по всяко време, на всяко място, даже и на ръба на Вселената! Дори и да знае, че след миг ще я докопа онази с косата, пак ще предпочете любовна молитва с тялото и устните си да отправи, вместо да си спасява душата. Такава е съдбата на жената!
И тъй станаха нещата – в едната стая, вместо жена да ражда, се разиграваше великата любовна драма.
В съседната стая съпругът, без да усеща, че му поставят рога, отпиваше пестеливо от виното и благославяше многословно Бога, че с още един младенец селото се сдобива, доволен и поласкан, че жена му има златни и умели ръчици.
Брей, че положенийце!
Стопанинът Стефан пък се хилеше като тиква, набучена на плет!
Жена му се запъти към стаята, отвори вратата и слисано се спря. Като видя ужасена какво се върши, обърна се мълчешком кръгом, по войнишки, и побърза да излезе с подкосени от изненадата нозе. Стефан й смигна дяволито, а тя тайничко от попа го пустоса.
Най-подир Янаки простреля с оръдието си тежко попадията и задъхано прошепна:
– Туй всичкото беше заради теб, Милено! Оттук нататък ще идвам най-редовно, щом попът си вдигне чукалата от къщи.
Жената беше уморена, объркана, все едно че беше преживяла някакво чудо, но пък за първи път тъй добре и многократно задоволена, дотолкова ощастливена, че само кимна мълчаливо и покорно се съгласи, към Янаки се притисна. Такава е жената, щом като е щастлива.
– А ти сега, стани, попа отведи! Кажи му, че детето се спомина!
Милена зачервена от смущение скокна от одъра, прибра си полите и влезе в другата стая с ниско наведена глава.
– Къде е детето? – попита объркан попът и тревожно се надигна.
– Ех, взе, че се спомина, Бог да го прости! – рече Милена и сълзите й потекоха услужливо по двете й страни, които издайнически пламтяха. Дали от разкаяние се разплака или от радост, питаше се удивен Стефан.
– Бог дал, Бог и взел!.. – прекръсти се поп Кръстан, въздъхна и тръгна да си ходи.
– Тя, моята роднина сега сигурно ще поиска да я отведа в нейното село – обади се зелената тиква Стефан.
И започна още нещо да си мънка, ама пусти смях като го задавя, сякаш извира отвътре, та гърчи се чак, а попът си помисли, че прави го от мъка.
Милена приведе глава, кръсти се, Бога благославя за този късмет, с който я надари, а попът, започна да я убеждава, че няма какво толкова да страда, знае си работата всевишният…
– Тъй, тъй... – кима Милена и сълзите й все така се изливаха.
Зелената тиква Стефан току киха, кашля, чак се присвива и прикляква, за да потуши напушилия го сатанински смях, а поп Кръстан и него зауспокоява, че не трябва така да се ядосва, да не се притеснява, не, не бива, всичко на този свят се подчинява на божиите строги разпоредби всичко е резултат само на мъдрите Му повеления. Стефан най-усърдно кима, вратът си ще скърши, жена му тайничко все така си го пустосва, стана й малко тъжно за измамения поп-съпруг, но бързо й мина и си каза, че никак няма да е зле мъничко внимание да обърне и на родилката Янаки. Да, ще го направи.
Ех, че каша се забърка, ще кажете, ама така е.
Милена все така си плаче, Стефан цял трепери от веселата изневяра, попът ги успокоява, а Янаки се изтяга на леглото, доволен и щастлив се киска.
Картинка българска, наша, родна, мила, цял век да я гледаш и да й се ненагледаш! И колкото повече се взираш, толкова повече неща откриваш и я заобикваш извън мяра.
И стана така, че двамата – Янаки и Милена, дълги години играха тайно и неуморно любовната играта.
Злите езици си говореха, че и съседът мил на попа, зелената тиква Стефан, се оказвал понякога между двамата влюбени, че жена му пък си харесала Янаки, ама то какво ли не се дрънка между хората в едно село.
Пък може и истина да е, знае ли човек?
Може, защо пък да не може? Където двама, каква е причината да не станат и трима?
Защото, ако една жена има двама мъже, знаете ли какво рано или късно прави?
Ха, сетете се де, нали сте уж умни глави!!!
Мълчите!
Ами че намира си и трети, ех, такава е природата на жената – греховна и алчна, ненаситна и красива, неизтощима и прекрасна.
Не стана напълно ясно дали и жената на Стефан си изпълни заканата, мисля, че го е сторила. Пък и Янаки не беше от тези, които жените наскърбяват и отказват да ги приласкават.
Но тази история, както често става по нашата земя, си има един по-особен край.

Попът-рогоносец все така въодушевено разказваше страховити притчи от амвона, съсичаше страстно пороците на селяците, като един свети Георги Победоносец пронизваше безпощадно греховете им и туй го вършеше непрестанно, толкова години, без да се уморява даже и за миг.

Добре, но стана така, че дойде й времето на Милена да си отиде на онзи другия, по-добрия ли, по-лошия ли свят, то това си е напълно неизвестно.
И тя рече на своя мил съпруг, поп Кръстан, в последните минути от своя земен път:
– Искам, попе, желая съпруже мой, най-смирено и покорно да ти се изповядам – като жена, като съпруга твоя.
И, минути преди душата й да отлети към небесата, всичко му разказа – за онзи уплашен вик “Мъжко!!!” и за Янаки.
Поп Кръстан слушаше онемял, а тя говореше за своя сладък грях, продължил толкова години зад гърба му, съвсем наблизо, в къщата на съседа.

Беше минало доста време след смъртта на попадията Милена, когато ми се отвори път и се върнах, та преминах през нашето село.
Знайно е, че колкото повече обичаш своя роден край, толкова по-рядко се завръщаш в него. Та и с мене така се случи. Ама накрая, е, реших се и го сторих. И пристигнах, все едно че се родих отново. Сякаш се завърнах в златните дни на детството си прекрасно. Всичко тук си беше същото, но и някак си по-друго. Хубавото на нашите села е, че се променят неусетно. Вярно е, че крушата, чиито клони потракваха на прозореца ми някога, когато бях дете, сега беше изсъхнала, ама на нейно място беше пораснала пък една ябълка. Уж друго е дървото, а пак си е същата магия – клонките й изведнъж почукаха на стъклото, веднага щом свалих дървения капак от прозореца. Всеки край тук е ново начало, а всичко се променя единствено, за да си остане същото. Как ще разберете тази проста истина, в която е скрита магията на селото и на живота ни, не знам.
Поп Кръстан си беше вече на кръгло сто години.
Като го видях с побелялата му, достигнала чак до кръста брада, направо не повярвах на очите си. Приличаше ми на пустинник и свят праведник-проповедник от древните времена, когато християнството имаше крила.
И, докато си седяхме на припек пред черквата, в двора й, сам поп Кръстан ми разказа своята история.
Не че не я знаех, навремето Стефан къде ли не я разправяше, но да я чуеш от съпружеската уста, е наистина страшно.
Седях си онемял.
Като се посъвзех от неудобството, скришом погледнах попа и що да видя?
Очите му блестяха, а от тях извираше неподправена, чиста и сияйна, светла и прекрасна, любов към Милена.
Беше й простил напълно, изцяло и докрай.
– Това е то животът – каза ми и въздъхна, изтри просълзените си, дали от старостта?, очи.
Сетне се надигна и бавно слезе в мазето на къщата си, напълни бъклицата с руйно, кървавочервено вино.
И пихме двамата до зори.
И винаги като надигаше бъклицата, поп Кръстан изричаше:
– Бог да я благослови жена ми, грешницата, милата, святата, любимата Милена! – като преди това отсипваше капчица на пода и бършеше сълзите от очите си.
Такъв човек дотогава не бях виждал.
Жена му, греховната, го беше просветлила, макар и на стари години.
Ето как поп Кръстан от наше село беше наказан заради своята прекомерна строгост.
Все така става в нашата земя хубава – бъди строг и стриктен, ще получиш ти отплата зла.
Живей не по правилата на нещата, ще вземаш с две ръце от трапезата богата на живота.
Сбъркан ни е животът или пък то такива му са правилата?
Народът, страдащият и веселящ се, го е казал мъдро и като от камък изсечено – прекаленият светец и на Бога не е драг. Да не говорим пък за жена му, хе!
Този поп Кръстан се спомина на сто и седемнадесет години! То и аз тогава бях вече доста поостарял. Оказа се, че е най-дълго живелият свещеник в нашата околия, ей! Отдавна беше си заминал Янаки, последва го набързо, сякаш тичешком, зелената тиква Стефан, сетне се поминаха и техните съпруги, а поп Кръстан все си оставаше да ходи тука, по земята грешна.
Бог ли не го искаше, на попадията ли той време предоставяше – повече да си поиграва тя по небесните зелени поляни? Не знам.
Случката си е все така жива в моя роден край. И днес хората от селото като чуят вик на изненадана жена уж най-невинно питат:
– Какво? Да не си случила на “мъжко”?
Тъй този крилат израз остана като паметник неразрушим на любовната, макар и греховна, игра между Янаки и попадията Милена.
Прелитаха като вятър годините над нашите земи, идваха и си отиваха партии, политици, гешефтари, сменяха се господари, детронираха князе, заминаваха си царе и пак се връщаха, пламваха войни, плащаха се контрибуции, правеха се революции, осъмвахме с преврати и банкови банкрути, а изразът оставаше винаги един и същи в селото ни:
– Да не си случила на мъжко?!
Изричаха го млади и стари, прошепваха го хитреци и глупаци, старци и старици, подмятаха го жени и мъже, всички.
И зад лукавата или хитровата усмивка проблясваше за миг поклонът им пред несломимата сила на любовта, макар и да е греховна тя.
Така Янаки и Милена сякаш за миг се възкресяваха, възвисяваха се отново пред хорските очи и се целуваха със страст, която води право в обятията на щастието.
Аз пък, грешният и окаян летописец на българските любовни страсти, все виждам как се прекръстваше поп Кръстан умилен винаги, когато споменаваше името на своята невярна и все пак любима съпруга.

Коментари:

Име:
e-mail:
Код:
Дата:  01.07.2014 22:48:21Изпратен от:  Директора на БАХУРНИЯ завод
Прелитаха като вятър годините ........... Наистина, като вятър.
 
НОВИНИ

* След кратко техническо прекъсване, сайтът отново е на линия!

* Добавено е сортиране по посещаемост и дата;

* Екипа на E-Razkazi.info Ви пожелава приятно четене



Хороскоп


Еротичен хороскоп с общи насоки за отделните зодии.

Вицове


Еротични вицове, шеги, смешки, бисери, обяви и още много други.

За контакти


Начини за връзка с екипа на сайта. Очакваме Ви!