Моят герой - 1

Когато се събудих, дима беше навсякъде, а аз се давех и кашлях, неспособна да си поема дъх. Надвесен над мен приятеля ми крещеше да ставам и да се махаме. Все още не осъзнавайки напълно какво става, инстинктивно го последвах. В малкия коридор между стаите разбрах откъде идваше дима. Хола гореше, а пламъците вече се показваха навън през вратата, плъзвайки като гладно животно по стените към другите стаи. Лазехме по пода, защото само там можехме едва-едва да дишаме. Опитвах се да го следвам, но изостанах. Тогава нещо тежко се стовари върху ми…

Следващия ми спомен, по-скоро проблясък, беше как Ники – приятеля ми – крещи в лицето ми, че отива да повика помощ. Опитах се да се надигна, но не можах – тялото ми беше затиснато от кръста надолу.
-Не ме оставяй – дрезгаво изкашлях.
-Какво?! Дръж се, миличко, отивам за помощ…
-Не ме оставяй! Моля те…
Видях го как се отдалечава лазейки и отново изпаднах в несвяст…

Беше адски горещо – това беше първото, което почувствах, когато отново отворих очи. Някакво странно същество се бе надвесило над мен и се опитваше да сложи нещо върху лицето ми и аз отчаяно започнах да се съпротивлявам. Тогава “съществото” ме зашлеви… Беше пожарникар с кислородна маска и шлем. Най-сетне се бях освестила дотолкова, че да изгоня странните образи от главата си и да проумея факта, че все още съм в Ада на горящата ми къща. Оставих го да ми сложи маската и вдишах дълбоко от чистия кислород, който ми подаде. Погледът ми съвсем се избистри и сега забелязах, че не е сам. Двама негови колеги се опитваха да поместят гардероба, който ме бе затиснал, с някакъв ръчен крик. Успяха, но въпреки това все още не можех да помръдна. А навсякъде около нас сякаш адът наистина бе слязъл на земята. Пламъците бяха страховити и засрашително бързо ни обграждаха. Тогава пожарникарят ме вдигна, намести ме върху гърба си и пълзешком се запъти към изхода…

Отново се освестих докато ме качваха в линейката. Над мен се бяха скупчили парамедиците, гаджето ми и висок мъж, с омацано в сажди лице. Веднага го познах, някак си интуитивно…
-Ти… ти ли ме извади? – успях да промълвя.
-Да – кратко рече той и ми се усмихна – прелестна усмивка, която за миг озари мъжественото му лице с изрязани скули. Имаше хубави, бели зъби.
-Миличко, как си? – прекъсна вълшебния миг дразнещо мазния глас на гаджето ми и изведнъж, точно в същия този миг, си дадох сметка, че между нас двамата е свършено. Копелето ме бе оставило вътре сама…
-Страхливец!
-Какво?! – да го бяхте видели какви очи отвори, мизерникът.
-Защо ме изостави вътре сама… !
Не бях права, разбира се, Ники бе сторил необходимото, но въпреки всичко знаех, че няма да мога да му го простя.

В болницата скъсах с него и въпреки че бяхме изкарали заедно повече от година и половина, не ме заболя чак толкова, колкото си мислех. Може би, защото очаквах едно много специално посещение. Знаех, че ще дойде, сигурна бях… !

И той наистина дойде – моят спасител! Появи се сутринта на втория ден. Носеше грозен букет от евтини карамфили, - но за мен това беше най-прекрасния букет, който някога ми бяха подарявали. Приседна накрая на леглото ми и в началото двамата само се зяпахме като идиоти, ухилени още по-идиотски. Взаимно се изучавахме, вече на светло и без сажди. Първото ми впечатление, още там – насред пламъците, че е красив мъж, се оказа леко недооценяващо – той просто беше прекрасен. Висок, мъжествен, – за което много допринасяше и големия белег над лявата му вежда – атлетичен, секси, първичен… “О, господи, не трябва да се влюбвам точно сега!” – си помислих отчаяно, но вече беше късно.

Бях чувала, разбира се, за неестественото и краткотрайно привличане, което може да възникне в такива ситуации между жертва и спасител, пациент и лекар и пр., но не ми пукаше. Исках го и го исках веднага.
-Моят герой – рекох аз и се опитах да докарам най-прелъстителната си усмивка, макар да усещах колко абсурдно е това в болничното легло и в състоянието, в което се намирах.
-Не-е, глупости, просто изпълнявах дълга си – изчерви се обаче той и разбрах, че съм попаднала точно в целта.
-Ти ми спаси живота и сега, според едно китайско поверие, аз ти принадлежа. Духом… и тялом!
За миг настъпи конфузно мълчание, докато двамата се “къпехме”, съответно той - в тестостерон, а аз – в екстроген. А още и допамин, адреналин и други подобни хормони, феромони и прочее естествени афродизиаци, отделяни обилно от телата ни. После той се престраши, наведе се към мен и понечи да ме целуне по бузката. Стар трик – бързо извърнах глава и така засмуках езика му, че замалко да го откъсна. Това беше най-дългата, страстна и възбуждаща целувка в живота ми. Тя обаче само още повече изостри желанието ми, както междувпрочем и неговото. С лакета си го бях подпряла на “онуй местенце” и много осезаемо почувствах как “малкия пожарникар” започна бързо да расте и да се издува, опъвайки панталона му. По обясними причини не можехме да се изчукаме в болницата и затова трябваше да чакаме цяла седмица, докато ме изпишат. Дотогава карахме на целувчици и някои дребни, палави ласки, като например да осмуче гърдите ми, докато другите две жени в стаята ги няма. Веднъж дори се самозодоволяхме. Той беше седнал на стола, а аз в леглото – гледахме се и се пипахме. След като аз свърших, той пожела да го довърша с уста. За пръв път имах желание да изгълтам спермата на някой мъж и неговата се оказа истински елексир. Бях засмукала с устни голямата му, почти колкото малък домат, главичка, с лявата ръчичка масажирах мъдурите му, а с дясната рендосвах ствола на прекрасния му кур – с други думи, “бетон” отвсякъде. Нямаше никакъв шанс да издържи на такъв минет повече от… 2 минути – точно, колкото да избегнем неловката ситуация някой лекар или друг пациент да ни завари така. Когато струите му тръгнаха да избиват нагоре към върха на кожения му маркуч, Алекс – така се казваше моят спасител – изстена пресипнало:
-Лена, идва ми, свършва-ам…Ъ-ъ-ъъъххх!!!
Какъв кавалер – явно очакваше да се дръпна настрани, да не се изцапам. Вместо това обаче аз му се усмихнах с очи и без да откъсвам поглед от неговите – още от първата, та чак до последната капка – започнах жадно да поглъщам топлия му, адамов нектар. Струите му сперма сякаш край нямаха, но аз гълтах и гълтах, и мислено молех да не спира да се празни, защото не бях опитвала нищо по-вкусно… Това беше чистият, натурален, дори брутален вкус на любовта – вече много ясно разбирах какво означава да обичаш истински един мъж!
(Следва продължение)