Случаят “Елена”

Случаят “Елена” беше един от най-заплетените в моята практика. Тя беше страхотна мадама, пипната до съвършенство от ръката божия. Освен това притежаваше някакво аристократично излъчване, което определено не беше поза. Макар да имаше всички физически данни да засрами някоя топ стриптизьорка, от Елена винаги лъхаше голямо достойнство, примесено със сдържан, загъдачен сексапил.
За трите месеца, през които тя ме посещаваше, така и не успях да я накарам да се отпусне и да ми се довери напълно. Все пак сериозният ми опит с подобни случаи ми помогна да стигна до някои изводи. Най-вероятно причината за нейните проблеми, а именно: чувството за безпокойство, връхлитащо я ненадейно, параноята и страхът от мъжете – се коренеше в детството й. Предположих, че е била обект на сексуално насилие в семейството и то най-вероятно от страна на вторият й баща, с което можеха да се обяснят и страхът, и недоверието към мъжете. Но засега още не можех да го докажа. Пациентката категорично отказваше да се подложи на хипноза, която беше основният метод за разрешаването на подобни случаи.
Един ден в случаят “Елена” настъпи неочакван обрат. В кабинета си получих странно анонимно писмо. Политиката ми по принцип е да не обръщам внимание на такива писма, но този път беше по-различно. Веднага разпознах аромата, който се носеше от него. Това беше женски парфюм – парфюмът на Елена – бях сигурен в това. Анонимката гласеше следното: “Ела довечера в полунощ в бар “ … “ / По обясними причини няма да спомена името на бара /. Там имаш среща със Съдбата!” – гласяха последните редове в писмото. Бях готов да използвам всяка възможност за да науча нещо повече за тази толкова загадъчна и сексапилна жена, и затова в уречения час влязох във въпросното заведение.
Това беше пийп-шоу бар, посещаван предимно от чужди туристи, американски войници и проститутки. Седнах на плота, поръчах си питие и зачаках. Минутите минаваха, но от моята красива и загадъчна пациентка нямаше и следа. Вече тъкмо бях започнал да си мисля, че всичко това е някаква лоша шега, когато към мен на бара се приближи една проститутка. Беше доста добре сложена, а облеклото й не се различаваше особено от това на болшинството нейни посестрими – повече от оскъдно и в крещящи тонове. Носеше много тежък грим, който почти скриваше истинските черти на иначе красивото й, без съмнение, лице. Беше обула открити обувки на масивни свръхвисоки платформи, латексов минижуп и сутиен в електриковосиво, а около врата си бе увила едно от онези пухкави, ярки кабаретни шалчета в яркочервено – точно като цвета на перуката й.
Жрицата на любовта спря точно пред мен, огледа ме отгоре додолу с предизвикателна усмивка и без покана седна на високото столче до моето, продължавайки да ме фиксира с виолетовите си, бадемообразни очи.
-Няма да откажете да почерпите една дама, нали, г-не? – усмихна ми се “професионално” тя и щракна с пръсти на бармана. –Междудругото, можеш да ме наричаш Естел – бързо превключи на “ти” надарената сладострастница.
-Донесете на дамата, каквото желае – обърнах се към мъжът зад бара. Надявах се, че след като изпие питието си и разбере, че не проявявам интерес, ще си тръгне. Макар че при други обстоятелства… Честно казано, за проститутка, беше доста привлекателна...
-Е, какво води един толкова изискан господин в това свърталище на порока? – попита ме Естел, след като отпи с подчертано еротичен жест от сламката на коктейла си.
-Не мисля, че това е твоя раб… - започнах аз, твърдо решен още от сега да й демонстрирам неприязънта си, но нещо в очите на младата жена ме накара да прекъсна посредата на думата и изречението.
Нещо до болка познато. Когато осъзнах това, си дадох сметка, че това не е истинският им цвят. Носеше цветни лещи. Веднага след това пъзелът се нареди от самосебеси: формата на лицето – макар чертите му да бяха почти заличени от тежкия грим, извивката на шията, белегът от изгаряне на десния лакът… И естествено, парфюмът! “Шанел №5” – във всеки друг случай бих го разпознал на мига, но този път ме беше подвел външният й вид. Но вече нямах никакво съмнение – макар и променена до неузнаеваемост, това беше Елена – моята загадъчна пациентка!
-Господи – възкликнах аз – това си ти, нали?! Защо е целия този маскарад, Елена?
-Моля?! Да не би да се познаваме, сладък? – Изненадата, изписала се върху лицето й изглеждаше напълно искрена. –Не-е, със сигурност щях да запомня сладур като теб!
-Елена, моля ти се, престани! – избухнах аз, изгубил търпение. – Знам, че си ти. Какво целиш с всичко това, защо ме накара да дойда в тая дупка?!
-Ей, я успокой малко топката, хохавелник такъв – сопна се червенокосата. –Първо на първо, вече ти казах, че се казвам Естел. Не познавам никаква Елена, а и доколкото знам, в бара не работи колежка с такова име. Имаме Джиджи, Вивиан, Урсула – няма Елена. Така че ако не искаш да бъдеш с мен, аз изчезвам. Ти ходи да търсиш твойта Елена. Успех…
И тя демонстративно ми даде да разбера, че се готви да си тръгне. Изведнъж всичко ми стана ясно и веднага съжалих за невъздържаното си избухване. Беше очевадно, но бях заслепен от гнева си. Това беше типичен случай на шизофрения, или раздвоение на личността, казано по просто. Най-вероятно “Естел” въобще не подозираше за съществуването на Елена и обратното. Обикновено причината за такова раздвоение на личността беше именно преживяно сексуално насилие с рецидив в детството на пациента. Тогава съзнанието обикновено създава втора личност, която да поеме всички негативи – един вид “скривалище” за уязвимата детска душичка.
В никакъв случай не трябваше да й позволявам да си тръгне. Това беше последният шанс да й помогна да се излекува. Анонимната бележка представляваше всъщност отчаян зов за помощ.
-Почакай, Естел! – хванах я за рамото аз. –Извини ме, но те сбърках с една моя позната… Сгрешил съм. Хайде, остани… Моля те!
Естел-Елена ме погледна за миг с укор в очите, но после професионалната усмивка отново се появи на устните й и тя се върна на столчето.
-Искаш ли да отидем някъде? – попита ме след малко тя. –Все пак трябва да изкарам нещичко тая нощ…
-Да, добре – веднага откликнах този път. –Ъ-ъ, искаш ли да идем у дома?
-Наблизо ли живееш?
-Не, но ще те закарам и после отново ще те върна.
-Сам ли си?
-Да, разбира се.
-Виж, дори да не си сам, нямам нищо против тройките и дори четворките – засмя се Естел и ме хвана за ръката. –Хайде да тръгваме, че наистина ме чака много работа тази нощ. Колко е сега? – тя внезапно ме хвана за китката и се взря в часовника ми. –Четвърт час след полунощ, има време. За три часа имам поръчка за групов секс от цял взвод американски морски пехотинци. Много са надарени – особено негрите…